Twilight 2: New Moon
I watch how the moon sits in the sky
On a dark night shining with the light from the sun
The sun doesn’t give light to the moon…
Не съм сигурен дали да го правя, дали да давам оценка за това, което преживях снощи, но все пак ще кажа няколко думи за тези, които ги интересува.
Нека да започна с това, че снощи бях на кино. Предполагам вече се досещате кой филм съм гледал.
Измина една година от както гледах Twilight, от друга гледна точка чаках една година за да гледам втората част. Имах леки предубеждения, че няма да ми хареса (втората част) и така стана. Не знам кой е виновен – продуцентите, режисьорите или самият снимачен екип. А може и вината да си е в мен и да не съм разбрал филма. Но не вярвам това да е причината поради факта, че смятам Twilight за свое откритие, а също така смятам, че доста добре разбрах първата част.
Нещо по конкретно, което не ми хареса. Може би на първо място беше нотката от класическата драма “Ромео и Жулиета”. Той мисли, че тя е умряла, отива да се самоубива – като включим и самото започване на филм (пак с “Ромео и Жулиета”) – еми не ми хареса.
Както и да е – друго нещо, което не ми хареса. От компания пълна с вампири пренесоха Бела в компания пълна с вълци. Тя е единствения човек който знае и за двете тайни. Дори не знам дали е най-подходящо да се изразя по следния начин: “От трън, та на глог”.
Добре де (за всички кретици) – това си е моето мнение.
Един плюс има във филма който несъмнено е на първо място: Визуланите ефекти. В сравнение с първата част този път са се постарали повече.
Излязох от киното и се замислих дали да гледам/чакам изобщо 3-тата и 4-тата част. Мисля, че ще ги пропусна.
Класиката си остава Twilight.
Must be someone else…
It’s time to change,
there’s no looking back,
I‘m for real this time,
u gotta make a change……
Какъв ден само…:) :) :)
Обикновенния ми ден започва с кафе около 9 – 9.30 и след това университет. Днес, обаче трябваше да стана по-рано защото имах контролно по Бази от данни. Няма как да пропусна да спомена, че се успях, просто не успях да стана в 8 както го бях запланувал. Контролното мина, както след него мина и още едно упражнение. След това дойде ред и на подаването на молбите за Евро стипендии. Работата е там, че молбата се попълва online и след това трябва да си я разпечаташ. Моята молба и на elemet-a бяха готови, но на Sunbaby – не, за това решихме да идем до копи-центъра да и извадим молбичката. Цялото това действие се развива около 11 без десет. Влязохме в копицентъра, Sunbaby се нареди на опашка, аз застанах отстрани да я изчакам, телефона ми звънна бръкнах си в джоба, вдигнах глава и я видях. Тя – “вдъхновението” вървеше към входа на копи-центъра. И точно когато я видях и тя ме видя! Влезе през вратата, дойде до мен, прегърна ме, беше се усмихнала. А аз през това време, затворих телефона, изпуснах молбите на земята – не знаех какво става. “Вдъхновението” поздрави и Sunbaby и започнахме да си говорим. Каза ми че трябва да си преснима някакви упражнения, говорихме си кой какво правил снощи, за филми…
Мисля, че днес я видях за първи ден на слънчева светлина. На кафетата и караокетата е по-различно. Искам да кажа, че докато говорех с нея слънцето печеше през прозореца и я погледнах в очите. Прекрасно знаех какъв цвят са, но това слънце и тези прекрасни, големи, зелени очи…Ах-х-х-х как човек да не се усмихне, как човек да не се разтопи само :):):)…
След това някъде към средата на деня получих въпрос на кого съм се усмихвал – ами то след срещата с нея няма как да не се усмихвам :). Няма как деня ми да не продължеше просто чудесно :).
През изминалия ден се случиха още неща – още много неща, наистина много разговори със Sunbaby. Чух неща, които не исках да чувам, но по-добре, че всичко ми се изясни.
Абе не мога да опиша днешния ден за тези 15 мин. които имам, преди да си легна…
Нека, който прочете поста да се усмихме :):):) както аз се усмихвах през изминалия ден :):):).
Още нещо от интернет
Това е статия от сайта: www.tialoto.bg и реших да я пусна тука.
От: Събина Панайотова
Светът се е втурнал като луд да се самоусъвършенства.
Полудял е да се бори да е по-добър. Всъщност, не светът като такъв, а отделните индивиди в него.
Всеки е тръгнал да спортува, да работи по 30 часа на ден, да катери някаква професионална стълба, да изкарва повече пари, за да живее все по-добре. И не само…
На мода е да преодоляваш човешките и природните дадености. Всички искат на 50 да изглеждат като на 35, а на 60 – като на 25, телата им да са бързи, силни, едрогърди и лишени от този враг на планетата наречен подкожна мазнина.
Всичко живо бори речни бързеи, виси от някъде с главата надолу, потапя се там където не му е мястото. Ако му беше там мястото природата щеше да му е дала криле, а тя не е, нали така?
Разбира се, в самия стремеж към по-добро няма лошо – той е родил демокрацията, равните човешки права, плурализма. Няма лошо и в стремежа да преодолеем привидните ограничения – заради него летим със самолет, например.
Лошото е когато стремежът към съвършенство е патологичен, а повярвайте ми, той е станал такъв. Страшно е и когато светът се върти около патологичен стремеж към нечовешко. И когато всеки си мисли, че може и има право да го изисква от другите.
Всеки има изисквания към нас. Родителите – да сме отличници, да сме прилежни, да сме отговорни, да вдигнем сватба с някой дето не пуши, не пие, не ходи по жени и се прибира от работа в 18:30.
Гаджетата ни искат да сме представителни и добри аксесоари за пред приятелите им. Искат да си мълчим, когато трябва и да викаме от кеф, пак само когато трябва. Искат да не им досаждаме и да харесваме хобитата им.
Приятелите ни искат да харесваме гаджетата им, нищо че те не ни харесват. Всеки иска нещо, всеки има някаква критика, всеки ни поставя летва и повечето хора я вдигат все по-високо и по-високо.
Най-интересното е, че всеки е подложен на същото от останалите, но все пак го иска и от теб. Всеки ти търси кусури. Само кучето ти те обича такъв, какъв си.
Хубаво е да се усъвършенстваме, да искаме да се променяме към по-добро и да си дялкаме треските за дялкане. Обаче сега сложете ръка на сърцето и признайте – не ви писва!? Не ви ли писва, колкото и да се стараете винаги да има някой недоволен? Винаги да има някой, който да иска все повече и повече от вас?
Винаги да има някой, който да ви критикува? Винаги да има някой, на който нещо у вас да не му харесва. Писва. И в един момент ти се иска просто да метнеш едно звучно “Fuck You All”, да се самопотупаш по рамото и да спреш да се вълнуваш от нивото на съвършенство, което си достигнал и от чуждите мнения за теб.
И възниква един много основен въпрос: Трябва ли да променяме себе си, само защото някой има критика за нещо? Трябва ли да променяме себе си, само за да задържим хората около нас?
Да, постепенно губим хора, защото някой не харесва нещо, което си, което правиш, което те радва. Това означава ли, че трябва да променяме себе си и живота, който водим? Изборът да сме сами или да сме себе си ли е?
А иначе, скъпи мои, светът е несъвършен, face it! Пълен е с бирени кореми и целулит, с малки пишки и малки цици, с мързел. Но най-препълнен е с комплекси.
И ако всичко, което те интересува е размерът на нечий задник, си или тъп, или повърхностен или и двете. Съвършените хора са на едно друго място, ама аз лично не искам скоро да ходя там.
А и не мисля, че ще ме пуснат – твърде несъвършена съм. Ако на някой това не му харесва, може спокойно да го ду*а, най-възпитано казано.
SQL
SELECT user AS ‘Най-готините’
FROM Players
WHERE sex=’M’;
Result:
+——————+
|Най-готините|
+——————+
|Ивайло |
|Наум |
|Иван |
|Стефан |
+——————+
Steff 