На цирк
Веднъж, когато бях юноша, двамата с баща ми чакахме на опашка за билети за цирк. Най-сетне между нас и гишето остана само едно семейство. Това семейство ми направи много силно впечатление. Имаха осем деца и всичките бяха под 12 години. Виждаше се, че не са богати. Облечени бяха бедно, но чисто. Децата бяха добре възпитани, стояха зад родителите си и си чакаха реда чинно и мирно, строени две по две, хванати за ръце. Бъбреха оживено за клоуните, слоновете и другите номера, които щяха да видят тази вечер.
Личеше си, че е първото им посещение в цирка. Отсега се виждаше, че тоба е голямо събитие в детския им живот. Таткото и майката стояха начело на цялото ято, изправени колкото могат по-гордо. Жената държеше съпруга си за ръка, вдигнала глава към него, сякаш казваше: „Ти си моят рицар в сияйни доспехи”. Той се усмихваше и се надуваше от гордост, а с поглед сякаш й отвръщаше: „Да, точно така”.
Билетопродавачката попита бащата колко билета ще желае. Той гордо отвърна: – Ще взема осем детски билета и два за възрастни, за да заведа цялото си семейство на цирково представление. Билетопродавачката му каза цената. Жената пусна ръката на съпруга си, главата и клюмна, устната на мъжа затрепери. Бащата се наведе малко по-напред и попита: – Колко казахте? Билетопродавачката повтори цената. Мъжът нямаше толкова пари.
Как да се обърне и да каже на осемте си деца, че няма пари да ги заведе на цирк? Като видя какво става, баща ми, извади от джоба си двайсетдоларова банкнота и я пусна на земята. (В никакъв случай не може да се каже, че тогава бяхме много за-можни!) Баща ми се наведе, вдигна банкнотата, потупа мъжа по рамото и рече: – Извинете, господине, това падна от джоба ви.
Мъжът разбра какво става. Той не просеше милостиня, но определено оценяваше помощта в тази отчайващо сърцераздирателна и неловка ситуация. Погледна баща ми право в очите, пое ръката му с две ръце, стисна здраво банкнотата от 20 долара и с треперещи устни и стичаща се по бузата сълза, отвърна: – Благодаря ви, господине, благодаря ви. За мен и семейството ми това наистина означава много. Двамата с баща ми се върнахме при колата и се прибрахме вкъщи. Тази вечер не отидохме на цирк, но не може да се каже, че останахме и без нищо.
Дан Кларк
[83]
Безмълвната ми муза няма глас.
А ето други, не така свенливи,
те съчиняват химни час по час,
хвалебствуват с пера велеречиви.
Аз нямам думи, аз съм много тих.
И като някой псалт малограмотен
повтарям все „амин” след всеки стих,
блестящо и грижливо изработен.
Аз казвам само: „вярно”, „да”, „така”.
Езикът друго няма да измисли!
Не мога нищо да те нарека,
Но колко нежност крият мойте мисли.
Намирай в други вещия творец,
но в мен цени безмълвния певец.
“Окованият слон”
Това е разказ, който получих от една позната. Разказа е на Хорхе Букай.
-Не мога–казах му. -Не мога!
-Сигурен ли си?- попита ме той.
-Да, толкова бих искал да седна с нея и да й кажа какво чувствам… Но знам, че не мога.
Дебелия седна като Буда в едно от ужасните сини кресла в кабинета си. Усмихна се, погледна ме в очите и снижавайки глас, както винаги, когато искаше да го слушат внимателно, ми каза:
-Нека ти разкажа…..
И без да чака отговор, започна да разказава.
Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демострираше невроятното си тегло, ръста и силата си…. Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиментра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква закадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?
Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някои от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: “Щом е дресиран, защо го оковават ?„
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.
Затворих очи и си представиш беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участа си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си….
–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че “не можем” да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога”.
Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:
-Това става и с теб, Деми. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….
Цялата си душа!
Не!
Пролог:
Четири вечери под ред си лягам и в главата ми напират толкова много мисли, толкова много изречения, които искам да напиша или да кажа на някого. Просто съжалявам, че в такива моменти лаптоп-а ми не е до мен, да го включа и да пиша, да пиша…
Песен първа:
Ще започна с това, че напоследък чувам само “Не!” за отговор, “Не!” със всичните си метаморфози и всичките си изменения. А какво ще стане, ако аз започна да казвам “Не!”, ако започна да казвам “Не!” на всичко и на всички. 
То така и ще стане. Като за начало си бях казал, че ако нещо в facebook не ми хареса, веднага ще си махна акаунта – и така и стана. В момента в който усетих онова гадно чуство, реших повече да не влизам. И сигурно, ако бях 6-ти клас си бих се изразил с фразата: Боли ме фара за един facebook. Всички казвахте: “Там може да си намериш старите приятели”, а защо тогава не се казва: Friendsbook, гадното “F” пак щеше да му е лого, нищо че като го видя се сещам само за “Fuckbook”.
Песен втора:
А защо да не кажа и “Не!” на skype? 125 контакта, но имам ли нужда от тях? – мисля, че не! “Приятелите ми били там” – аз нямам приятели. За мен friends = friends with benefits (за тези, които не могат да си го преведат има речници), всички останали са просто познати.
Песен трета:
А защо да не кажа и “Не!” и на “Златния Лъв”? 
След като всичко и всеки се променя (както успяха да ме убедят в един мой пост по-надолу), нека да внеса и аз малко промяна. Край и с караокето! Не виждам смисъл да продължавам да ходя, мога и на ум да си пея или да си тананикам нещо, ако толкова ми се прииска да пея или да грача или да слушам музика.
Песен четвърта:
В този ред на мисли и кафето мога да си пия в къщи. И без друго се усещам как хората започват да ме дразнят. Влизам във ВИНС-а и се озовавам в тълпа от народ, която има за цел да изкара 3-ка на изпита понеже преди това се е напила и след това пак ще се напие.
Песен пета:
В петък писах писмо на моя интернет доставчик – Interbild. Защо го направих – има една идея, която е свързана с пари и ми трябваше информация от тях. Информация от рода на: с какъв трафик могат да ме снабдят (income/outcome). Днес е вторник – никакъв отговор. Ако ми бяха отговорили едно “Майната ти, не ни занимавай!”, нямаше така да ме ядосат, както сега. Все пак си е техен проблем, че не искат да правят пари от мен. Доставчици много, ще драсна още 3-4 мейла и ще видя кой ще се заинтересува.
Епилог:
Заради elemet-a ще се наложи да продължа да влизам в skype, че понякога ми праща разни неща. Но това ще е докато не реша и на него да му кажа “Не!” и да приключа по този въпрос.
“Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му!” – аз нямам мечти → предпочитам да не порасвам. Остана едно единствено нещо да направя и то е утре да стана на 23.
Честит Рожден Ден!
Писмо до Дядо Коледа
Quote: Get From Albizia’s blog
Мили дядо Коледа,
не съм ти писала отдавна, но не мисли, че съм те забравила. Знам, че ти седиш в своето меко кресло пред камината там, на Северния полюс, и четеш писмата на всички деца. Пиша ти и аз, макар да ми казват, че вече съм прекалено голяма, за да вярвам в теб. Детето в мен наистина вярва и всяка Коледа се взира в нощното небе с надеждата да те зърне поне за миг. Досега не съм успявала, но винаги на следващата сутрин се събуждам щастлива и знам, че си минал през моя дом, посявайки в сърцето ми мъничко любов и топлина.
Дали съм била послушна? Не знам. Дадох всичко от себе си, за да не разочаровам никого. Може би не съм най-добрата, но се опитвам. Опитвам да бъда силна, смела, устремена и винаги готова да подам ръка. Ти реши дали съм успяла поне мъничко.
Ако все пак мислиш, че съм била послушна, ето какво искам да си пожелая тази година. Искам да срещам само усмивки по пътя си, защото това ще значи, че всички, които обичам са щастливи. Дай на всички хора надежда и изтрий от сърцата им тъгата, болката и страха. Направи света едно по-хубаво място, в което всеки да се чувства нужен. Подари на изгубилите вяра по късче от звездите. Подари на падналите силата да се изправят отново и да продължат напред. Подари на самотните сърца мъничко огънче, което да ги топли. Моля те, направи така, че всеки да успее да хване шанса на живота си и да постигне това, за което е мечтал. Нека доброто расте и цъфти във всяка душа!
Знам, че искам много. Затова тази година няма да поискам нищо за себе си. Освен може би онази дарба от детството ми – да грея с отразената светлина на чуждото щастие.
Благодаря ти, че те има, мили дядо Коледа! Надявам се в празничната вечер и ти да си щастлив и никой никога да не губи вяра в теб, за да те има вечно.
С обич,
едно вярващо дете
P.S. Да знаеш, че под елхата винаги има курабийки за теб. А ако поискаш, може да поспреш за миг, за да те зърна.
11.12.2007
Нещо много вярно, на което попаднах
Не поглеждай назад към миналото и не съжалявай, че си е отишло.
И не се тревожи за бъдещето, което ще дойде.
Живей в настоящето и го направи толкова хубаво,
че да си струва разбитото сърце!
Ценим това, това което си отива…
Ценим това, което си отива,
очакваме несбъднати неща
и лъжем себе си, че сме щастливи,
когато легне между нас нощта.
Нечаканото почва да ни гали
несбъднатото почва да сладни
преструваме се на заспали
и топлим с длани студените стени.
Неочакан звън по някога ни стряска
по някога си шепнем в полусън,
но мъртви падат думите без ласка
и лунен вятър ги повява вън.
…а устните две други устни чакат
сърцето моли другото сърце
във неочаквани стенанния на мрака –
ръцете чакат други две ръце
…и рамото очаква друго рамо,
а самотата друга самота –
ако това очакване го няма
изгубили сме всичко на света.
“Мактуб”
Една сутрин Буда седял сред учениците си, когато към него се приближил един човек. “Съществува ли Бог?” — попитал той. “Да, Бог съществува” — отговорил Буда. След закуска се появил друг човек. “Съществува ли Бог?” — попитал той. — Не, Бог не съществува.” — отговорил Буда. В края на деня трети човек задал на Буда същия въпрос, и отговорът на Буда бил следният: “Ти си длъжен да решиш сам за себе си”. “Учителю, но това е абсурд” — казал един от учениците. — Как Ти можеш да дадеш три различни отговора на един и същ въпрос?” “Защото те бяха различни хора — отговорил Просветеният. — И всеки човек стига до Бога по свой собствен начин: някой — с увереност, друг — с отрицание, а трети — със съмнение”.
Steff 